McDonalds.

by **Dealer** Пет Май 17, 2013 12:06 am

Александрия, както обикновено пропускаше няколко часа в училище и си удължаваше свободното време със шопинг по магазините. Разбира се беше оставила съобщение на телефона на Сторм, че не е дезертирала а просто кръшка от часовете по Ангеология и Демонски език. Тези два предмета никога не са я интересували и дори не знаеше, как ще завърши по тях, но на кой му пукаше. Демонския език беше толкова груб и съскащ и... направо и беше ужасен. Не беше за нейният и приятен напевен глас, той беше създаден за енохийски, но нямаше учител, всъщност имаше някой, който можеше да помоли, но... Али веднага се опита да си го избие от умът, но не успя.
Точно сега гледаше едно сребърно колие със ангелче със разперени криле. Беше толкова нежно и приятно за окото. С удоволствие би го купила, но някак не върви да се разхожда с него в лагерът на антихристите. За това просто подмина витрината и отиде към най-близкото заведение за бързо хранене.
Принципно в лагерът ядяха само здравословни неща и им забраняваха да ядат вредни храни, но сега не бяха там нали? Взе си любимото мак меню Big Tasty и се настани на близката маса, която като по чудо се беше освободила. Александрия се настани и остави покупките на съседният стол.

by **Anthony** Пет Май 17, 2013 12:28 am

Няколко дни му бяха достатъчни, за да се осъзнае и да спре да се цупи. Това неговото не беше точно цупене, но тъй като бе спрял да досажда на Али, тя можеше да разбере, че все още й бе обиден за думите. И така си беше, но не можеше да се мръщи като някое малко дете, чакайки я да дойде, за да му се извини. Истината беше, че всъщност имаше някаква надежда и си мислеше, че тя щеше да го изненада приятно, но това така и не се случи. Затова реши отново да се върне към стари план, който гласеше, че всеки нефилим трябва да бъде сред свои, затова и отново започна да се влачи след малката госпожица.
Видя я от далеч как подреди всичко така, че да й бъде лесно да си взима, а той сякаш с погнуса погледна на това. Не на нея … просто храната, с която се канеше да се натъпче му бе безкрайно неприятна, но всеки опитал плодовете на райската градина беше на това мнение. И все пак, имаше някои хубави неща на земята, в това спор няма, но Тони просто не си падаше по тях. Каквото и да се случваше, той просто не можеше да се превърне в човек и винаги щеше да си остане някой, който се рее из облаците. Сега обаче бе време да се върне на земята, затова се настани пред нея за по-малко от секунда, точно когато се канеше да захапе сандвича си.
- Изглежда вкусно – каза с леко нежелание, като продължи да оглежда нещото в ръката й – но едва ли е такова – отбеляза накрая, сякаш говореше сам на себе си и чак след това вдигна погледа си към очите й – Здрасти – поздрави я весело, като се усмихна момчешки и се облегна назад.

by **Dealer** Пет Май 17, 2013 12:57 am

Алекса тъкмо щеше да захапе вкусният сандвич, когато от някъде цъфна Антъни и на всичкото отгоре обиди харната й. Ама сериозно ли. Та тя просто искаше да се нахрани и явно щеше да започне с картофките си и се надяваше накрая да си е променил мнението за храната й и да може да се нахрани на спокойствие. Не че принципно й пукаше какво мисли той за храната й... оф за бога. Дори одобрение за храната си ли ще иска.
Взе една картофче и го захапа беше прекалено дълго за да го хапне цялото.
- Здрасти - отвърна Али след, като беше преглътнала и си доизяде картофчето.
Нямаше представа за какво да си говори с него освен да го напада за това реши да си мълчи и туко виж той си тръгнел скоро и за да може да се нахрани на спокойствие.
Продължаваше да хапва картофчета едно след друго опитвайки се да се прави, че него го няма, което хич не беше лесно. Енергията му я покриваше и я обливаше, като топла и приятна вълна, с която не беше свикнала й и беше доста трудно да се концентрира върху друго. Беше толкова приятно, сякаш малко котенце се умилкваше в нея. Тя също можеше да го накара да усети някой неща, но това си беше нож с две остриета.

by **Anthony** Пет Май 17, 2013 1:11 am

Забеляза, че нямаше особено голямо желание да говори с него, а може би не искаше и да се навърта покрай него, което отново го нарани, но този път не каза нищо. Едно беше да го обиди с думи, а съвсем различно да се държи така, сякаш няма никакво желание да се намира където и да е в близост до него. Ама и той си беше нахалник. Трябваше да го е разбрал до сега и може би беше, като въпреки това ето го тук, седейки най-спокойно пред нея, сякаш го беше поканила да се настани. Нямаше да откаже подобно нещо, дори и в това заведение, но за жалост поканата му се бе изгубила някъде в пощата.
- Странно е, че предпочиташ да се тъпчеш с това, вместо да приемеш поканата ми за закуска в лагера. Сигурен съм, че там ще се намери все нещо по вкуса ти – отбеляза спокойно той, като се надяваше да не го приеме прекалено навътре, както приемаше повечето неща, които й беше казал до сега.
Пресегна се, като взе едно картофче и го завъртя внимателно пред лицето си, а най-накрая дори отхапа част от него, въпреки че беше сравнително малко. Сдъвка недоволно, тъй като му се видя малко сухо, но пък какво се очакваше, като за пръв път опитваше бланширани картофи. Бяха си създадени, за да издържат много по-дълго от пресните и да имат перфектен вид, но на вкус си бяха точно като пластмаса. Солидното количество мазнина и сол бяха това, което ги правеха апетитни, но не и за него. Той се отказа да го довърши и пусна отхапаното картофче върху една от салфетките.

by **Dealer** Пет Май 17, 2013 1:30 am

На Али веднага и дойде на ум, че той просто и похаби картофчето, но пък какво беше едно картофче пред цялата купчинка, която имаше пред себе си. Защо за бога си взимаше голямо меню, като често пъти не можеше да го изяде, а явно днес дори нямаше да докосне примамливият сандвич, който сякаш зовеше името й.
- Всъщност не е никак странно ако следваш пътя на логика - каза Алекса без да го погледне. Отпи от колата си и чак тогава, го погледна. - Хората харесват тази храна, а аз съм наполовина човек, така че е нормално да харесвам тази храна - отговори му безпристрасно Алекса. Можеше да усети как енергията му сякаш... спада. Ентусиазма си отива, но пак се връща. Беше го усетила и по-рано. Сякаш го убижда по някакъв начин. Явно каквото и да правеше го обижда. Сега не вървеше нито да говори, нито да мълчи. Не че той не я обиждаше храната й, но явно само тя от тях двамата се чувстваше гузно и това беше наистина гадно.
Изведнъж телефонът й звънна и тя го погледна. Беше съобщение от Сторм, което гласеше "Ако продължаваш да кръшкаш от часовете по демонски няма да завършиш." Тя написа бързо съобщение в отговор "Няма да уча езикът на тази долна измет." отвърна тя без въобще да се притеснява веднага получи съобщение. "Внимавай какво говориш Александрия." "Майната ти" отвърна тя за последно и веднага изключи телефонът си, защото сигурно щеше да й звънне.

by **Anthony** Пет Май 17, 2013 1:41 am

Замисли се над думите й, като осъзна, че може би беше права, а може би всичко се дължеше на това, че бе свикнала с тази храна. Нямаше привилегиите, които другите нефилими имаха, но това можеше да се промени, стига само да го пожелаеше. И все пак, от толкова подобни мисли главата му щеше да се пръсне, затова се опита да гледа на нещата малко по-човешки, докато тя правеше нещо на телефона си. Извърна глава на една страна, тъй като искаше да разгледа мястото, но и също така възнамеряваше да я остави за малко, докато приключи. Беше невероятно любопитно същество, ни никога не нарушаваше чуждото пространство, освен ако не му се налагаше.
- Добре ли си? – попита я най-накрая, като видя обърканото й изражение, затова побърза да добави – Не очаквах по това време да се разхождаш в мола. Не си мисли, че сега ще ти обяснявам как в нашия лагер няма никакви проблеми и конфликти, навсякъде ги има, но съм добър слушател, така че ако има нещо, можеш да споделиш … и без това си наясно, че няма да си тръгна скоро, нали?
Усмихна се закачливо, като се надяваше да не й изглежда прекалено досаден, макар и понякога сам да се чувстваше такъв. Не знаеше как да й каже, че е хубаво да споделя проблемите си и че той винаги би я разбрал, без да се почувства като някое малко момиче, поучавано от някакъв стар мърморко. Може би трябваше да си замълчи и да я остави сама да подхване темата, но кой да се сети?

by **Dealer** Пет Май 17, 2013 1:58 am

Погледна го и за известно време обмисляше вариантите и се чудеше да му споделили или не. Предполагаше, че поне заради това може би щеше да я разбере и подкрепи... Не че неговата подкрепа значеше нещо за пред Сторм или за пред баща й. Може би сега, когато щеше да идва заради Рейчъл, можеше да го помоли да я разкара някак от тези часове. Самият той не харесваше този език, наистина ли очакваше тя да го учи, като роден?
- Брат ти - започна момичето, но го каза все едно това решава всичко. - Заплашваме, че няма да завърша, ако продължавам да кръшкам от часовете по Демонски - отвърна тя и се усмихна леко присмивно. - За 15 години така и не разбра, че аз този език няма да го уча, пък камо ли да го говоря - отвърна тя и извъртя очи.
Още от дете, когато чу че, като по-голяма ще изучава този език се закани, че няма да го учи, но никой не й повярва и ето, че сега няколко години по-късно тя не беше във заветният час заради който можеше да не завърши. Но щом казваше, че няма да го учи и говори така щеше да бъде. Ако трябваше щеше да дезертира. Беше правила глупости и за по-малко.

by **Anthony** Пет Май 17, 2013 8:23 pm

Ооо да, брат му. Защо ли не се учудваше, че той бе причината за лошото настроение, което я беше обладало в момента. Направо й се чудеше как издържаше сред толкова демони, след като очевидно не можеше да понася езика им. Тони също го намираше за изключително неприятен и въпреки, че се бе опитал да запомни максимално от него, той също нямаше желание да се учи на нещо подобно. Знаеше няколко откъснати от контекста изречения, които дори не произнасяше правилно, но никога не се знае, кога ще ти потрябва подобно нещо. Току виж са успели и него да пленят.
- Това не звучи никак приятно – каза с огромно съчувствие ангела и колкото да не му се искаше да й натяква, нямаше как да премълчи сега – Още един плюс на нашия лагер. Макар, че си имаме Демонология, но все пак трябва да научим децата си срещу какво ще им се наложи да се изправят един ден.
Беше се замислил дълбоко в нещата, които говореше, затова и чак след като я погледна отново в очите, се усмихна широко. Беше дете и може би просто имаше нужда да разпусне от каквито и да е предмети, затова и бягаше от училище, а той като някаква бабичка й развиваше теза на тема живота. Понякога започваше да се притеснява, че е става досаден на учениците си, най-вече на по-големите, тъй като беше свикнал да работи с мъниците, но какво да се прави … и в това имаше известен чара или поне така се надяваше.

by **Dealer** Пет Май 17, 2013 8:53 pm

Разбира се Антъни не пропусна да спомене плюсовете За идеята тя да отиде при нефелимите. Без демонски език за научаване. Разбира се отиването й там означаваше решаването на доста проблеми, но я поставяше пред най-лошият. Луцифер. Още беше твърдо убедена, че няма да отиде при нефелимите.
Продължаваше да си хапва от картофките, който всъщност бяха на привършване за жалост, а Антъни още беше тук. Може би нямаше днес да успее да се докопа до тъй привлекателният сандвич. Въпреки че компанията на Тони не беше чак толкова лоша колкото се правеше, че показва.
- Знеш ли всъщност е приятно да се говори с теб - каза Алекса и се усмихна леко и видя как лицето му едва ли не грейна от щастие. - Освен непрекъснатото ти бърборене за лагера на нефелимите - продължи тя и усмивката й веднага изчезна, а лицето му помръкна и пак започваше да се убижда. - Не искам да те обидя, но е така. Писнало ми е от приказки за нефелими, антихристи, демони, ангели, правилна и неправилна страна - каза някак тъжно и изморено от всичкото това натякване и прочие.

by **Anthony** Пет Май 17, 2013 9:43 pm

Едва не скочи на масата да й танцува, когато обяви компанията му за приятна, но разбира се имаше и няколко минуса. За момент тръгна да се обижда, но после осъзна, че в думите й имаше много правота, която не можеше да се отрече. Затова най-накрая се усмихна виновно, като пет годишно детенце, което бе откраднало пакетче с бонбони от някой магазин. Само ореолчето му липсваше над главата, но ако се наложеше да я умилостивява щеше и него да изкара в комплект с кучешката му физиономийка. Едва ли беше чак толкова трудна за пречупване, че да не се трогне от така забавната гледка.
- Млъквам – обеща сериозно той, като побърза да се поправи – За лагера имам предвид. Иначе не си падам много по тишината, но може би вече си забелязала това.
Закачливата усмивка побърза да се върне на лицето му, тъй като без нея направо не можеше да оцелее. До известна степен си беше истински Питър Пан, който завладяваше с момчешкия си чар. Беше нещо като запазена марка, която се бе запазила и през годините, отразили се на лицето му. Можеше да има някоя друг бръчка по лицето, но си личеше много добре, че почти всичките бяха предизвикани от смях, а не от възрастта му. А и какво да се прави, беше си весел човек, който гледаше положително на абсолютно всичко и успяваше да намери добрата страна и на най-голямото бедствие.

by **Dealer** Съб Май 18, 2013 8:18 pm

Али се усмихна и поклати глава, като видя кучешката физиономия. Беше наистина сладък като се замислеше човек. Може би беше избързала със заключенията си, че иска да я вкара в леглото. Може би си беше просо романтик, но не мислеше да се извинява... за сега... не и в скоро време.
До изяде си картофките си и погледна към сандвича, който сякаш я гледаше и я привикваше да го изяде и без това сигурно щеше да изгори калориите, като се върне. Най-вероятно щеше да обикаля лагера на спринт до смърт... Теглото не беше най-големият й проблем.
Погледна Антъни после пак сандвича и така няколко пъти. Взе го в ръце и той веднага се намръщи.
- О, не ме гледай така - тросна му се Алекса. - Моля те, наистина искам да изям това нещо и тази твоя физиономия ми прецаква удоволствието - каза момичето и го погледна умоляващо. Той просто извъртя очи в безсилие и погледна на другата страна. - Благодаря - отвърна тя и започна да яде сандвича. Принципно не се мацаше, не отхапваше прекалено големи хапки и не мляскаше, за това се чувстваше спокойно, че изглежда що годе нормално и успя да игнорира предположенията си, че Тони тайно я поглежда укорително, обаче някъде по средата вече дори не можеше да погледна сандвича. Сигурно заради сладоледът и поничките, който беше хапнала преди това... Понякога и тя се чудеше как успява да яде толкова много и да не мръдва нито с килограм.

by **Anthony** Съб Май 18, 2013 8:58 pm

Очевидно не бе успял да я вразуми за сандвича, но щом не искаше да я слуша, нямаше да й се кара я. Беше си достатъчно голяма, за да взима какви ли не важи решения за живота си, би трябвало да знае и какво й се яде. А щом искаше това, той нямаше какво да направи, освен да извърти поглед и да се преструва, че не са заедно. Широката му усмивка обаче го издаваше и колкото да се опитваше да я прикрие, му беше просто невъзможно. Всички знаеха, че при него усмивката е като отворените очи, така че рядко нещо от двете липсваше, когато беше буден … наистина рядко.
- Имам … едно предложение за теб – каза най-накрая това, което го мъчеше и се обърна съвсем леко към нея, виждайки въпросителния й поглед – Не го разбирай грешно! Дори и да не искаш да си в лагера, аз желая да те опозная и да ти помогна с каквото има – започна той плахо, като я гледаше право в очите и виждаше как с всяка дума събуждаше все по-голямо любопитство, което обаче беше премесено и с огромна доза съмнение – Има едно прекрасно местенце, близо до града, на което искам да те заведа. Може да прекараме там уикенда, ако нямаш нищо против. Ще взема и няколко от децата в лагера, ако това ще те накара да се чувстваш по-спокойна в компанията ми. Не се опитвам да … да те впечатля с цел, която повечето мъже го правят. Просто си мисля, че ако прекараме малко време заедно, няма да ме гледаш така сърдито всеки път. Не ми отказвай още сега. Помисли си над предложението и ми кажи – каза той силно притеснен, като това си личеше във всяка напрегната черта на лицето му, дори и в тъмните му очи.

by **Dealer** Съб Май 18, 2013 9:13 pm

Предложението й хареса, но първо не искаше да е близо до други нефелими. Независимо дали щяха да се дружелюбни или не с нея. Не я питайте защо. Просто не искаше около себе си да има други нефелими. Второ не можеше да отсъства от лагера за цял уикенд. Няколко часа да, но цял уикенд беше изключено.
Тя остави сандвича си на таблата и си извади една мокра къппичка и изчисти ръцете и устата си и после я остави на таблата и го погледна.
- Не искам нефелими около себе си - каза тя почти веднага. Той я погледна очудено. - Просто... не води никой - отвърна тя по-спокойно. Заигра се със сламката на чашата си и го погледна. - А и не ми е позволено да отсъствам повече от 6 от лагера - отвърна Алекса, което не значеше не, а просто отбелязваше факт. - А и Луцифер ще дойде, скоро - отговори тя и този път не успя да задържи погледът си, защото и двамата знаеха, защо баща й ще идва и за жалост на всички не тя беше причината.
Принципно мислеше, че той ще почне веднага с този въпрос, но явно първо е искал да я... предразположи не че тя можеше да направи нещо по въпросът. Не можеше да каже на Сторм да я пусне или пък да й помогне да избяга беше напълно немислимо.

by **Anthony** Съб Май 18, 2013 9:33 pm

Тони не знаеше причината Луцифер да посети лагера, тъй като все още не бе разбрал и за отсъствието на Рейч, но предполагаше, че един баща иска да види детето си. Самия той посещаваше най-редовно живите си деца, като един от тях живееше чак във Франция, но това не го беше спряло. Помнеше как най-голямото му дете издъхна в ръцете му, не от друго, просто от старост, но все пак го заболя прекалено много. Не искаше да губи нито един миг с тях, тъй като живота им бе прекалено кратък, за да им се наслади напълно. За жалост не можеше да им даде безсмъртие, каквото се предлагаше на антихристите. Разбира се, срещу скромната цена от една човешка душа … тяхната душа.
- Не се притеснявай – каза с момчешка усмивка и й смигна – Виж се с баща си, прекарайте малко време заедно. Аз мога и да почакам. Само ме повикай. Ще дойда веднага, стига да си далеч от онова място.
Не че не можеше да отиде и там, просто нямаше никакво желание, а и едва ли щяха да му се зарадват. Предпочиташе да се вижда с нея в мола, точно както днес, макар и да не бе особено голям любител на тези оживени места. Предпочиташе спокойствието на гората и течащата вода, но и за това имаше време. Сигурен беше, че ако всичко минеше както трябва, щеше да я остави доста приятно изненадана. А сега нямаше нужда от повече думи, затова се изправи бавно, като пооправи дрехите си и погледна отново към нея, все така усмихнат и развеселен, както бе свикнала да го вижда.
- Ще сме само двамата – обеща най-накрая, като премина с пръсти през косата си и се огледа – А сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам – завърши учтиво, но не изчака отговора й, а просто изчезна.

by Sponsored content

McDonalds.

McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.

Re: McDonalds.